Тук съм събрала някои легенди свързани с различни кътчета от нашата родина. Надявам се да ви бъдат интересни.

ТОДОРИНИ КУКЛИ

Отдавна някога в село Спанчевци живяла хубава мома Тодора. В една късна есен тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наклали буен огън, около който се наредили селските моми и ергени. Момите плели и прели, момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. От време на време някоя дяволита девойка припявала дружките си за един или друг момък и припевките били изпращани с весели подвиквания. Така неусетно в песни, работа и закачки превалила нощта, ала младите хора не се сещали за сън.
Когато щърбата месечина приклекнала над планинските чуки и момите запели песента "Изгреяла ясна месечинка", ергените се събрали на купчинка и зашушукали помежду си, а после рекли на момите:
- Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!
- Не най-хубавият, а най-юначният - възразила Тодора. - Нам трябват юначни мъже!
- Ние ще признаем за най-юначен оня момък -откликнали вкупом девойките, - който посмее сам преди първи петли да се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.
Момците останали като попарени след тия думи. Кой ще посмее да премине край "Дърварското кладенче", докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци.
- Ето на, свършва ми се куклата, а още не зная кой момък ще ми се падне - подметнала една от момите.
- И това било мъже! - притурила друга.
Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Слисали се моми и момци, занемяла цялата седянка пред Тодорините думи. А тя скочила и тръгнала в тъмната нощ. Стигнала на най-горната чука и забила хурката си на малката полянка. Почвата била камениста, та тя натискала с все сила хурката и дори приклекнала на колене. Когато успяла да забоде хурката си, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Тодора се опитала да се изскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта...
Дълго време чакали момите и ергените, но Тодора не се завърнала. Рано сутринта селските ергени тръгнали да дирят смелата Тодора. Намерили забитата хурка на най-горната чука и парче от престилката й. Разбрали, че в непрогледния мрак заедно с хурката е забучила и престилката си. Открили и тялото на девойката в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава, та и до ден днешен красивите чуки били наречени Тодорини кукли.
Това знаят и това разказват хората от Берковските села, ала ако падне път някому през Вършец, ще чуе друга легенда, за друга Тодора, която се родила и живяла много отдавна в това село.
Тодора била красива, сладкодумна и обичлива, та стари и млади обичали да се запират на приказки с нея. Нейните песни се чували чак в околните села. Искали я много момци, ала тя си имала либе - един Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали Тодора и Иван, но често се чували: той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела в полето.
Дошъл богат жених от видинските села за Тодора. Родителите й, зарадвани от високата чест, що оказвал богаташът на Тодора, сгодили я, без да я питат. А тя плакала и дума не давала да се издума за сватба - надявала се Иван да дойде някоя вечер, да я открадне и заведе при стадото си в планината, където да живеят щастливо.
Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Нямала много време да го чака, годеникът напирал за сватбата, затова тя решила сама да отиде в планината при любимия овчар. Тръгнала и дълго се лутала из планинските усои, докато най-сетне намерила Иван. А той, вместо да се зарадва, че любимата девойка сама идва при него, разказал й, че отдавна е оженен и има деца.
- Не може - рекъл, - грехота е, либе въз либе да взимам.
Стъписала се Тодора, отмаляла. Какво да прави! Посрамила бащин дом, подгазила бащина дума, подгазила своята моминска гордост и чест. Какво да направи сама и безутешна в безлюдната планина! Развързала торбата с дрехи и момински дарове, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
След това Тодора седнала на чуката, проляла горещи сълзи и казала:
- За тебе дар не остана и затова ти дарявам тебе си - и се хвърлила от високата чука.
Там, дето са паднали горещите сълзи на Тодора край Стара река, избликнали лековити извори, върху които са построени днешните прочути Вършечки бани. А дърветата, които Тодора одарила като сватове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.

ВРЪХ МУРГАШ

Живяла някога много красива мома, толкова красива, че била за чудо и приказ. За нейната хубост и пъргавина песни се пеели и славата й се носела навред. Идвали момци от близки и далечни села, пращали сватове да я искат, но тя все ги връщала, все не харесвала, не намирала прилика между тях за хубостта и трудолюбието си. Така минали години. Омръзнали годежарите на девойката, омръзнали и на нейните родители и близки не им е за женене момата. Често отказвали да приемат в дома си сватове, ала тия от дума не разбирали - все се надявали, че с настояване и търпение ще склонят девойката, ще събудят милост в сърцето й. По едно време тя се изхитрила и за да се спаси от честите годежари, казала:
- Ще се омъжа за оня момък, който ме натовари на гърба си и ме изнесе на най-високия връх планината!
Мнозина се стъписали от това желание и се отказали, ала други с готовност се съгласили и опитали. Но всички падали от умора още по средата към върха.
Един ден в селото пристигнал смел и юначен момък. Казвал се Мургаш. Дошъл при девойката подведен от хорските приказки за ненагледната хубост, от песните за нейната доброта и работливост.
Като я видял - замаяла се главата му, затуптяло юнашкото му сърце. И без много да му мисли, метнал девойката на гърба си и като хала полетил нагоре из стръмното - не усещал ни тежест, ни умора. И успял да се изкачи със скъпия товар на върха. Но, стигнал до целта си, той се строполил мъртъв на тревата. Там го погребали, удивени всички от необикновената му сила. Неговото име дали на върха, най-красивия връх на Стара планина, свързан с легендарни подвизи за българската свобода от годините на турското робство до най-новата ни история - партизанското движение през 1941-1944 година.

 

Легенда за Белоградчишките скали

Най-разпространената легенда за Белоградчишките скали е легендата за двете забележителни фигури - Монахът и Монахинята.
В древни времена на двата най-високи върха между Белоградчишките скали е имало два манастира: мъжки и девически.
Между калугерките имало една необикновена хубавица - сестра Витиния. Хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в полите на връх Миджур и се казвала Вита. Вита растяла и ставала от ден на ден по-хубава. Била като самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки и извити вежди. Снагата й била стройна. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Девойката доста често срещала в планината красив, висок и строен овчар, с черни очи и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Овчарят също я обикнал.
Но един ден при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл:
- Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.
Дни и нощи Вита плачела неутешимо в тъмната си самотна килия. Игуменката, която я прекръстила на Витиния, отначало я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.
Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.
Отново минали много дни и нощи в безутешен плач. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето...
Една нощ се извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките си помислили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.
Минала почти една година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили на спокойствие. Но един ден сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!
Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева. Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й, да не я гонят навън в ранната пролет, която още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я, с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко - вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха...






Невестин камък край Триград

Името на тази местност се свързва с времето, когато турците са завладявали земите ни. Нашествениците били зли и жестоки, защото срещали яка съпротива от българите навсякъде. Османлиите нямали милост към никого: посичали възрастни мъже и жени, заробвали красиви моми и невести, пленявали годното мъжко население. Настанала страшна страхотия - дете у майка писнало. Мнозина хванали горите и оттам давали отпор на завоевателите. С техните имена и подвизи са свързани много места, извори, пътеки, пещери и скали. И Невестин камък дотогава е имал друго име. Когато турците покорили родопското население, а по-късно почнали да го помохамеданчват, настанали отново страшни времена - пак хукнали българите да бягат и да се крият из планинските усои и гори.
Една невеста била непразна, не искала детето й да се роди в чужда вяра, та рекла да се скрие и да го роди българче, пък после каквото става, да става. И тръгнала из планината. вървяла, вървяла, без да спре някъде - без път и посока. ай-после се изкачила на една височина до този камък и седнала да отпочине, защото глад и жажда стопили силите й. И както легнала да си почине, така и умряла - предала богу дух при камъка. Дълго време никой не минал край това място. Най-сетне пътят довел няколко девойки - бягали от турците. И те седнали при камъка да отпочинат, и видели мъртвата невеста - била много красива, като заспала. Девойките заплакали от жал към тая погинала хубост. Сълзите им били кървави от мъка. И там, където паднали, поникнало цветето момина сълза. Сълзите били кървави, а цветето е бяло и уханно, та всички го харесват и когато минат оттам, берат. Оттогава и името на тази камениста височина е Невестин камък. От нея се открива широка и красива гледка и през цялата година цъфти момина сълза.

Кадин мост

Легендата разказва, че го строили трима братя, но трудът им отивал напразно. Това, което те успявали да съградят през деня, през нощта го отнасяла р. Струма. Станало ясно, че за да върви всичко добре, на водната стихия трябва да се принесе скъпа жертва. И тримата решили да вградят в каменния зид онази от техните съпруги, която е най-пъргава и първа донесе храна на мъжа си.  Оказала се жената на майстор Манол - Струма невеста. Тя дошла първа и носела питката, която омесила, и първата им рожба, увита в пелени. Братята скочили, хванали я и я зазидали в основата на средния свод на моста. Единственото, което ги помолила ридаещата жена, било да оставят в камъка дупки за очите и гърдите й, за да може да кърми и гледа своята рожба. Майсторите обаче не се съгласили. Не след дълго зазиданата злочеста майка издъхнала, а млякото, което текло от нея, се вкаменило по стените на моста. Оттогава безмлечни майки от всички краища на страната идват, за да си отчупят парче от камъка. Варят го и пият водата, за да им дойде кърмата.



 

Без Куклите балкана не е балкан. А и ако се събуда и не ги видя, направо все едно тоя ден не съм живяла! (

Чудесни легенди! Прочетох ги с голямо удоволствие, благодаря!
Усмивки:)))

theladybird радвам се, че са ти харесали.:))

Никога не съм посещавала този район но планирам скоро да попълня пропуска си. От това, което виждам на снимките, мястото е наистина вълшебно.