В задушната атмосфрера на горещите летни нощи, всред задъхания град, винаги се връщам към летата от детството ми, прекарани на село. Няма нощи като онези оттогава- истински, звездни, напоени с аромата на треви и цветя. Играехме до късно на улицата, след което присядахме и тихо си бъбрехме за някакви наши, детски неща, изпълнени с толкова смисъл и важност тогава, а сега вече забравени. После някъде от към дворовете се чуваха гласовете на бабите ни, които ни привикваха един по един: "Хайде прибирайте се вече, утре пак!" Разделяхме се неохотно, с хиляди уговорки за следващия ден и хуквахме към къщи. Прибирах се у дома с нацупено изражение и сърдита, че са нарушили веселата ни игра. Баба ми вече бе приготвила масата за вечеря и нетърпеливо ме подканваше да ям, докато аз разпалено й разказвах какво съм правила през деня. След това, макар и с много уговорки успяваха да ме убедят, че е време за сън. Макар и да настоявах, че не ми се спи щом легнех в леглото усещах как натрупаната през деня умора се плъзва по тялото ми и ме унася. Завивките снежно бели и прохладни ухаеха на слънце и треви. Вън, точно под прозореца ни щурците тихо свиреха своите приспивни песни. Баба на пръсти се доближаваше до леглото и оправяше завивките ми. Още само миг и се унасях в сладки сънища. Липсват ми тези летни нощи от детството. Това са същите спомени като на много други но и същевременно само мои.